събота, 31 октомври 2020 г.

Златна ли е Златна Прага? (част 1)

  • Златна ли е Златна Прага? (част 1)

    Снимка: Ели Маринова

  • Златна ли е Златна Прага? (част 1)

    Музеят Вацлавске намести

    Снимка: Ели Маринова

  • Златна ли е Златна Прага? (част 1)

    Снимка: Ели Маринова

  • Златна ли е Златна Прага? (част 1)

    Снимка: Ели Маринова

  • Златна ли е Златна Прага? (част 1)

    Снимка: Ели Маринова

  • Златна ли е Златна Прага? (част 1)

    Снимка: Ели Маринова

Никак не е лесно да си роден авантюрист, майка му и мечка! Ама никак. Очевидно последната орисница, която е цъфнала над мен по време на раждането ми е била пияна и вързана, щото да е зажадняла за летеж по чужбинските царства и господарства. Та тя ме е нарекла да съм доверчиво същество с таралеж в гащите и приключение в очите.

Всичко започва с двугодишна покана за фотоваканция в Чехия, Прага. На която чинно отказвам две години.

Защото я пари нямам, я не са ми много проверени домакините, я вятъра духал отзад напред или слънцето изгрявало от другата страна. До прекрасния момент, в който нагъл батко от туристическа агенция предлага в школото на сина ми (Пепи) да организира пътешествие до Европа на 8-класните френско говорящи хлапета за по 2 бона на човек. 2 000 лв?! Алоооо, майка му и баща му да не са с вуйчо-реститут в Америка? Как се изкарват 2 бона?

Та, в сюблимния момент на отчаяние приемам двугодишната покана за Прага за мен и Пепи. Пляс – два самолетни билета лоу кост (ниско тарифни) и пляс – пред нас са блеснали житааа-ааа-та... ще ходим на фото-ваканция. Хем детко ще види пустата чужбина, хем аз  ще се наснимам от душа.

Малко пари, малко багаж, документи, телефон, банкови карти и летим за Прага полуголи и боси след 30-градусова жега във Варна. Пристигаме. В Прага пингвини официално се стягат за голямото плаване, студ, дъжд, 10 градуса. Е, преживява се. Домакините все още хилнати. Коптор. Мизерия кашля от стените, тепърва ще се запознаваме с неща като сапун, шампоан и чаршафи, които мъкна за срам на срамотиите. Преглъщаме. Цял ден трамбоваме като римски пехотинци в дъжда и след първата проявена умора, домакинът Митя се вкисва,  втасва и добива поглед на престояло 2 години тесто в хладилника.

 „Не сте дошли да си почивате – казва, ще ходим и точка”. Оттам се почва с омерзението и досадата, проявени от Митя по недостоен начин, граничещ с откровеното ми съмнение, че този човек се друса тайно в градинките. А може би е избягал от лудницата персонаж?!

Спим някак си, детко се замечтава за България, щото Прага може да е златна, но очи да видиш златото и можеш да имаш само, когато си заобиколен от спокойствие, любов, приятелско отношение, сигурност и свобода. Нито Пепи, нито аз го почувствахме. Митя излудява и прави опити да се държи като старшина в несъстоялата се житейска казарма на жалкия си животец. Аз, разбира се, не му позволявам. Допускам, че този човек никога не е бил прегръщан. Допускам го, без да се заклевам. Не искам да се правя на психолог, тепърва имам да ям кофи с вълшебства.

Обмислям да излезем на хостел и да взема по-ранни билети за самолет, нищо, че нашите за връщане ще изгорят. Но какво  мислиш, какво става... Втора вечер. 23.00 ч. Снимам изумителна готическа катедрала. Естествено си изгубвам ума. За 1-2 минути невнимание изгубваме и спокойствието, и свободата си. Открадват ни чантичката на фотоапарата с всички документи, шофьорска книжка, банкови карти, пари и телефон. Всичко. За миг. Видях ужаса в очите на детето, защото нямах огледало, за да го видя в моите. Митя блее на съседната пейка, твърди, че е видял крадеца в момента на кражбата и дори си признава, че му е завидял, че оня първи си е намерил плячка. Твърди и че не знаел, че това е нашата чантичка. Други хора няма.

Сами, в чужда столица, без документи и телефон, с вкиснати домакини. Кисели, защото не се хванахме да играем по гайдата им и по режима им. Да вия и нареждам – няма смисъл. Да рева – кой ще ме чуе? Да търся крадеца? Това е като да гоня вятъра. Похлипвам, леко излудяла. Усещам се, че детко на мен разчита, аз съм му опората. Вземам се в ръце. Спим в коптора и не си говорим с домакините, не ни щат вече. Били сме твърде претенциозни щом ползваме баня, мием се и си перем дрехите. С две думи – не сме от тяхната порода лумпени. Да не сте посмяли да ме питате на глас – що щеш на гости в недотам познати хора, защото аз вече съм си изяла ушите от яд.

Малко за Прага. Ами златна е. Наистина е златна. Аз съм човек, способен да отскочи встрани от себе си (допускам, че е от близнашката ми природа) и да види случващото се отстрани. Да оставим неудачите, ужаса от преживяното, дъжда, страха и омерзението от една негостоприемна среда на луди домакини. Изумителна столица. Тежка, значима, светла, приветлива, космополитна. Град с традиции, в който всеки камък си тежи на мястото. Всяка тухла, преди да бъде построена, е обмислена и поставена с вкус и на място. Без олющени фасади, без многостилие, кич и сивота. Дисциплина. Подреденост. Стил. История, напомняща дискретно за себе си от всякъде.

Огрооооомни междублокови пространства. Ама огромни. С паркове и водоскоци между блоковете. Чист релсов транспорт (почти само релсов). Не бих упрекнала местното население като крадливо, защото в Прага сноват мафии и бандюги от цял свят. Изключително висока престъпност. На едно от първите места след Сицилия и Москва. Подземен свят, за който се носят легенди.

Отвратителна храна. Как си дефилират стройни и елегантни тези чехкини, захапали по един мазен ходдог с наденица, така и не разбрах. От всеки втори ъгъл на града наднича павилион за бързо хранене с десетки мазни гадости от месо в черво. Масово.

Одисеята започва. За нея – във втора част от пътеписа.