събота, 31 октомври 2020 г.

Златна ли е Златна Прага (част 2)

  • Златна ли е Златна Прага (част 2)

    Снимка: Ели Маринова

  • Златна ли е Златна Прага (част 2)

    Снимка: Ели Маринова

  • Златна ли е Златна Прага (част 2)

    Снимка: Ели Маринова

  • Златна ли е Златна Прага (част 2)

    Снимка: Ели Маринова

  • Златна ли е Златна Прага (част 2)

    Снимка: Ели Маринова

  • Златна ли е Златна Прага (част 2)

    Снимка: Ели Маринова

Аромат на уикенд носи втората част на пътеписа на Ели Маринова - една злощастна история с добър край за понеделничното ви кафе:

Без документи, пари, телефон в чужда столица. Одисеята започва. С откраднати документи, шофьорска книжка, банкови карти, пари и телефон в непозната Прага. С домакини, които вече  не искат гости. Сами. Посолство. Полиция, рапорти на английски език, глоби, тичане самички с Пепи в дъжда, разправии, страх. Митя май е имал проблеми с полицията и властите, защото се покрива.

Звън на вратата на българското посолство в Прага.

Позаспало чичЕ пита мързеливо: Ааааало, кой?

Аз: Добър ден, български граждани сме, откраднаха ни документите, идваме за съдействие.

Той: тъъъй ли(мляска), и кво да направим сега кат са ви ги откраднали?

Предвкусвам мъжка битка. Още нищо не знам. Влизаме. Служителката ни обяснява, че удоволствието да се сдобием с пасавани (временни паспорти за прибиране в България) ще ни струва колкото всичката ми рода, плюс стадион „Васил Левски” и НДК взети заедно. Защото всичките ми неоткраднати налични пари бяха 210 евро. И трябваше да ги дам до стотинка там. След много питане (журналист, какво да ме правиш, професия) разбирам, че е нужно разрешение от България за издаване на нови документи и за един час в Прага в посолството могат да ни ги изготвят.

Процедурата отнемала обаче официално от 3 до 5 дни. При спешни случаи, може да се сдобием с тях за един следобед. Плащам. Оставаме без пукната крона. Сами. Съвсем сами. Митя ни хвърля багажа по време на уречна среща на пъпа на Прага. Не ще вече гости човекът. Какви индивиди сме се извъдили ние – искаме да ползваме благини като бельо, чаршаф, възглавница, сапун, шампоан и паста за зъби- ааааама-ха и недодялани гражданя. Не ще такива гости той. Другичко си е да понасмърдяваш, да опъваш ходила денонощно по площадите на големия град, да поспиваш по пейките, да попушваш тревица (това последното само го подозирам).

Поне склонява човекът на негово име да получа спешен превод с Уестърн юнион, изпратен ми от моя приятелка от България. Което не може да му се отрече. Иначе загивахме прави.

Ден втори в посолството – няма разрешение от България. Хлипам. Обяснявам на служителката, че при нас нещата са ескалирали, на улицата сме. Питам, полузадавена от отчаяние - ако майка с дете, поданици на европейска държава, потропали за помощ в посолството, почти без пари в непозната столица не са спешен случай – какво за Бога трябва да е спешно?! Жената мига и обяснява, че е сторила всичко нужно. Попитвам се наум и установявам, че моят бяс не е срещу нея и заспалия чичо портиер, а срещу скапаната ни, умряла (ама умряла някъде преди 20 години) система и тежка бюрокрация. Казвам – ама ние няма къде да спим. Женицата чинно ни обяснява, че може да ни предложи приют за бездомници.

- Мо...моля????!!! Приют за какво?

- Ами за бездомници, ама там имало наркомани и престъпници.

Е, честно, не вярвам на ушите си. Дали българското посолство в европейска Чехия не разполага с резервни варианти за много сгазили лука българи? Това предстои да запитам скоро външния министър. Сготвила съм му очарователни въпроси от типа на: Г-н министър, вие в приют за бездомни спал ли сте? И: От чий джоб идват заплатите и поддръжката на посолствата ни в чужбина? И разни такива веселби, ще импровизирам.

Наемам хостел. Приятен, чист, приветлив, Пепи грейва от щастие и даже се кефи на Златна Прага. Нощем. Принцеса. Капризна жена е този град. Всеки ден вали, пече, пак вали...На третия ден си получаваме заветните пасавани и след 30-часов път с микробус и автобус, се прибираме. Почти целуваме българската родна варненска земя. Ботев, Ботеееевввв... разбирам те, човече безсмъртни. В друго време и в друг свят, ама те разбирам.

Как усетих пражани (жителите на Прага де)?

Сдържани хора, необщителни, неготови да се притекат на помощ, неуслужливи. Не обичат чужденците. Докато търсехме с детето къде да развалим дребни 100 крони, за да се снимаме за пасаван, попитахме в повече от 10 магазинчета за дребни сувенири, сладкиши и вестници – отвсякъде ни отрязаха категорично, че не били чейндж бюро. Умноватите чехи не са се сетили да сложат канал в банята си. Къпят се легнали, седнали или прави, но във ваната. Всички. Да не си помислите, че в Праг-а има праг под вратите. Няма. Така, че ако не забележиш липсата на сифон в банята, водата може да цъфне триумфално в кухнята, от никого необезпокоена, минавайки под вратата. Детайл.

Прекрасна столица иначе. Пълна с верига кафенета, в които срещу една напитка можеш цял ден да си работиш на лаптоп с безплатен интернет (каквото и правехме часове наред). Все пак лаптопът бе единствената ни връзка със света.

Зоопаркът на Прага е изумителна паралелна вселена, която трябва да видите, ако се докоснете до този град. Прилича на Будапещенския (по мои бегли спомени от ученическите години). Няма нищо общо със затвора за животни, който представляват зоопарковете в България. Вземете си цял ден почивка и суха храна. Умни хора, обичащи животните, са го построили.

Площта му е колкото цяло селище, а междинните кътове за отдих, напитки и беседки под дебела сянка са си цял празник за уморения посетител. Да, има и места, на които усещаш стегнатото сърце на затвореното животинче със сякаш внезапно предал се невидим импулс към теб самия. Но повечето домове на животните са почти точно копие на естествената среда, която обитават. Батерията на фотоапарата ми, разбира се, падна на втората минута след като  влязохме и най-тъпагьозесто и нагло отказа да ми пусне акумулиран ток за повече от два вида животни. Здраве да е. Това, което видяхме с Пепи, остана завинаги като усещане и почуда, като поклон пред най-големия творец - великата Майка-природа.

Успяхме да заобичаме наша си градинка, хранехме гълъби и лебеди от ръцете си. Пепи изпохрани всичкия пернат добитък на Прага с български бисквити и от очичките му валеше любов и добрина. На талази. А аз, гледайки го, почти забравях за суровата попара, която имахме да сърбаме. На тази космополитна площадка на пъпа на Прага се събираше множество от цял свят. Сякаш беше мини модел на планетата. Чухме серенади, видяхме бой, щастливи старци, разцъфнали девойчета, просяци, файтони, любещи се гълъби, пияница, който пееше почти без грешка химна на СССР, наблягайки на Велииииикая РусЬЬЬ. Абе...пъстър калейдоскоп от човешки съдби.

Седиш като наблюдател, премигваш и пред погледа ти се реят микровселени.За пазарно – сувенирното лице на печалбарска Прага – какво да говоря. Всяка уважаваща себе си столица, си сътрудничи с почти безспирния конвейр на китайската евтина трудова ръка. За да стигнат за всички туристи каледнари, картички, магнити за хладилник „Прага”, чаши ”Прага”, тениски „Praga – drinking team” и още чудеса от Прага, произведени в Китай.

Ще дойда пак, Прага. Ще дойда някой ден, за да те разгледам на спокойствие, защото не съм злопаметна и защото съм родена със светлина в душата, мога да виждам и запомням доброто и красивото. Но идвайки, ще съм по-мъдра и няма да разчитам на полупознати лумпени, представили се за „приятели”. Ще дойда и ще ти се радвам, ще снимам и ще танцувам под дъжда, ще давам пак трохи на гълъбите от дланта си, ще посядам по топлите ти площади и ще гледам с усмивка целувките на влюбените по улиците и мостовете ти.

Ако сте пропуснали първата част. Вижте я тук.