събота, 31 октомври 2020 г.

Фотобой до Хърватска и назад (част 1)

  • Фотобой до Хърватска и назад  (част 1)

    Снимка: Ели Маринова

  • Фотобой до Хърватска и назад  (част 1)

    Снимка: Ели Маринова

  • Фотобой до Хърватска и назад  (част 1)

    Снимка: Ели Маринова

  • Фотобой до Хърватска и назад  (част 1)

    Снимка: Ели Маринова

  • Фотобой до Хърватска и назад  (част 1)

    Снимка: Ели Маринова

  • Фотобой до Хърватска и назад  (част 1)

    Снимка: Ели Маринова

Всички пътища водят към....там, където ти стиска да поискаш да отидеш. Този пътепис започва с ритуалното издърпване на ухото – не въздишай по пътешествие, седейки си у дома пред телевизора, посмей да последваш мечтата си. Сега! За Хърватска знаех, че е бивша югославска република, че хората там са „братови словяне” и че „май имаха някакъв излаз на море”. И толкова. А веруюто на нашего брата  югославянин, съдейки по популярната музика и  филми е „да ядемо, пиемо и да волемо жЕни”. Пътуването започва от Руски паметник, лек дъждец за попътна атмосфера, непознати физиономии и купища фотоапарати. Ще пресичам границата през Калотина за първи път. Добре, че беше сумрак, та да не видя свидните чутовни пейзажи на изхода на родината попътьом за Европа.

ДОбро дОшли в Сръбско! Виж ти, виж тиии, даже никой не се заяжда на границата като едно време. А! Къде са ви дупките, бе хора? Поне едно гето ей така за цвят да бяхте сложили тук таме. Впрочем, тази Сърбия онази, същата, бомбардираната само преди няколко години ли е? Нали не бъркам нещо? Щото магистралите са с конец опъвани досами Мюнхена града голяма, пътните такси са модерно и по европейски организирани, а в спретнатите лъскави и чисти бензиностанции на всеки 10  минути по пътя предлагат от баня и биде, до места за преобуване на бебенца. Не се изхвърлям, с очите си видях. Сутринта минахме сърбо-хърватската граница с деликатното уточнение, че ако на някого много му се прииска оттук нататък да си хвърли фаса на улицата или пакетчето от солети в морето, да вземе да се самообеси ритуално още преди да е прекрачил границата на една нова модерна европейска Хърватия. Хлъц! Ке я видим. Право напред, столицата Загреб остава вдясно като пътен знак. И правилно. Истинските неща и цивилизациите най-вече се случват далеч от столиците и почти винаги – до вода (за справки – чичо Хемингуей - „Старецът и морето”). Още часове път. Започвам да усещам, че ми расте опашка от кибиченето в автобуса. Утро. Риека. Както не е трудно да се сетим, означева „река”.  Голям градец за мащабите на Хърватска на брега на Адриатическо море. 

С изненада вдишвам обстоятелството, че сме дошли в субтропическия пояс. Влагата и жегата са се наговорили да ми срастнат всичките налични парцали за задника. Време за снимки – час. 30 надъхани фотографи се юрват на лов за красоти. А, да не объркахме държавите нещо?! Та това си е чиста Средна Италия и бога ми, всичко – от архитектурата, до сладкия усмихнат бит на една спокойна нация, събудена за новия ден, напомня за Ботуша. Мдаа, знаели хората кого да си изберат за съседи. Подозирах, че близостта с цивилизованите европейски държави ще е оставила своя отпечатък, но да наподобява досущ наследница на Римската империя, това си бе изненада за мен. Умно бе решението на водачите ни от „Земела” да не се върнем по магистралата, а по живописната Адриатическа Ривиера.

Нека да направя уточнението, че Хърватска не е 100%-ов земен Рай до последната камъчка. Изключая няколко безумно красиви местности в близост до вода, тя има и безкрайни, скучни, варовикови, каменисти пейзажи с ниска иглолистна растителност и никаква възможност да изпросиш от тези райони и шепа използваема земя за посев. Но пък местенцата, които обикалят Адриатика, както и обилно снабдените с езера земи, са си чиста порта към Райските покои на Земята. Цветята тук са цели планини.

Тръгваме по крайбрежието. Ами сега? Вие пътували ли сте с 30 луди фотографи, жадни да уловят красотата с оптическото си снаряжение и да го споделят със света? Започва се лудо щракане от прозореца на чутовни природни гледки и още по-лудо мърморене от типа на „то това на нищо не прилича сега, тук трябваше да спре шофьора...и тук...и тук..абе спри бе...виж какъв залив..олеее...изтървах тая гледка, ще умра от яд”. Смях за сеирджиите нефотографи. Е, спира шофьорът, какво да ни прави (Асен или Петър – един от двамата, не помня кой, ама все цар).  И се започва луда гонитба за удобна позиция. Ще рече човек, че има само едно едничко възможно място за снимане на залива. Щрак. Път. Островите Крък, Раб и Паг, Велебитски залив. Скрито желание да крещиш от благословията да си тук и сега, за да видиш толкова много хубост на едно място. От очите на всички творци вали красота.

Пристигаме в Кръка. Едничкото, което знам, че има някакви водопади. Някакви лиии? Това е изумителен воден комплекс от водопади, рекички, гора, безброй летящи и плуващи гадинки и пъргава речна риба. И етнографски комплекс от типа на нашия „Етър”. Това последното са имали честта да го мярнат с половин око няколко случайно изгубени хора от групата. Оказа се, че времето за снимки е крайно недостатъчно, за да се обходят и снимат най-интересните водоскоци. Нищо де – колкото, толкова. Няма да се женим за гората, аз съм благодарна на шанса да се докосна до този зашеметителен рай и отказвам инатлийски да се включа в груповото мърморене за недостига на време.

Хвърлям стотинки във водата, за да се върна пак. Измисляме нова дисциплина спортно снимане – фотобой. Да не забравим да я патентоваме у дома! Първите двама сладури от групата, родом от Стара загора и Хасково се изгубват. Тичане, адреналин, питане, пот, лек уплах и всички пак на път. Да, определено това на под-кръстната ми кост май е опашка. От седене. Еко тоалетна по пътя. Тръгваме без Янко. За да е интересно. Скоро усещаме липсата му и шофьорът тръгва на задна скорост по магистралата. С веселие установяваме, че „гърмяният заек” Янко не само не се е уплашил, ами за минута си намерил приятели и с кола е по следите на автобуса. Прибираме си го. Един съвет: никога, никога, никога не напускайте родината без да активирате роуминга на мобилния си телефон. Няма да обеднеете, а ще си спестите купища потенциални нелепици. Път. Кой дремал, дремал. ДОбро дОшли в Шибеник! Дотук с лингвистичните асоциации на роден език! Чуквам 36 астрономически часа път от Варна до Шибенишката ни първа вечерна спирка. Алелуя!