Питилиано – една нощна приказка за замъци

Беше се свечерило сериозно. Една от онези безлунни есенни нощи, в които не ти се иска да заспиш, за да не изтървеш чара на последното за годината топло време. Движехме се с кола и аз си зяпах като средностатистичски турист през прозореца, очаквайки да видя поредната интересна забележителност в Средна Италия. Когато приближихме до това градче, се задавих. Насреща ми се ширна в изумителен блясък и светлини огромен крепостен град. На пръв поглед реших, че това е подобие на Царевец в нощ, когато общината е имала пари да пусне спектакъла „Звук и свелина”. На втори поглед си изгубих дар словото и окончателно онемях. Не завинаги де, сега се върна речта ми, за да мога да разкажа. Нищо общо нямаше изумителната гледка на градчето Питилиано с възстановката ни на Средновековен Царевец. Продължавах да мисля, че това е денонощен музей на някаква крепост и ето сега ще влезем в съвременен модерен град, ще ни скъсат билетчета за вход и ще се заразхождаме из старините. Нищо подобно. Целият град бе старина.

Всеки ъгъл, всяка сграда. Само дрехите на хората и новите коли, паркирани тук-там подсказваха, че не съм се върнала назад във времето.

Градът е построен върху скала от туфо – материал, който се среща само в тази част на Средна Италия. Дори тухлите, от които са правени всички къщи в Питилиано са от туфо. Изработвани са ръчно. Освен, че целият град е забележителност, той си има и няколко опорни точки. Едната е храма на Сан Роко - светец и защитник на града. Нощем градчето има още по-силно очарование. Особено за турист, който нито е чувал за него, нито е стъпвал тук. Усещането ми бе, че всеки момент отнякъде ще изскочи царедворец, придворни дами от някоя тераса ще размахат капризни ветрила, слугиня с характерно средновековно шапче ще профучи с тава нанякъде.

Не изключвам вероятността от твърде многото четене на приказаки в детството да ми работи толкова интензивно въображението, но там наистина се чувстваш в Средновековието. Докато най-лудо запалените фотографи от нас щъкаха в екстаз из мистичните улички на лов за своите снимкови шедьоври, останалите поседнахме в кокетно кафене на една панорамна площадка. Даваха някакъв мач с италианско участие по телевизията и само виковете на мъжете вътре ме изкарваха от транса и прибираха зяпналото ми от почуда чене. А уменията на италианеца да се кара, да коментира и да вика по време на мач не може да се мери с никоя друга национална склонност да се борави с уста. Кафето там е Кафе. Не боза, не кафеникаво кофеиново подобие, а Кафе. Пиеш и се заковаваш прав като сфинкс. От този момент нататък подлежиш на силно пристрастяване и нежелание да погледнеш чаша с кафе на родна земя поне две седмици след завръщането.

Малко история. Питилиано, Тускана е град, населен от праисторическата епоха. Повечето паметници в целия район са на етруските. Там са некрополите, в които лежат телата им. От периода на Римската Империя идва името на града. Дали са го две богати римски фамилии преди повече от 2000 години - Питилия и Чилиано. Оттам - Питилиано.

Градчето е било една от основните крепости на републиката на Сиена преди 1000 години. В него се заселват веднага след сватбата си Анастасия и Романо от двата най-големи рода, известни с тиранията си. Оттогава Питилиано се превъща в основен център на републиката Сиена. Разцветът му трае в периода 1100 до 1400 година. През 1561 година жителите на града въстанали и убили своя владетел. Поискали да минат под опеката на Косимо Медичи, владетелят на Флоренция. През 1604 година Питилиано загубва независимостта си и влиза в границите на република Тоскана.

Ако имате път към Средна Италия, това е едно от градчетата, в които непременно трябва да се отбиете. Аз ви препоръчвам да отидете вечер. И до днес всеки път когато сънувам Питилиано, аз прибавям образите от въображението си през онази нощ – царедворци със запалени факли, притичващи рицари, любопитни девойки в пищни рокли с кринолин. Питилиано е жива приказка. Препоръчвам ви я.