вторник, 22 май 2018 г.

Непал - споделена човешка любов и топлина

  • Непал - споделена човешка любов и топлина

    Снимка: Жулиета Николова

  • Непал - споделена човешка любов и топлина

    Снимка: Жулиета Николова

  • Непал - споделена човешка любов и топлина

    Жулиета Николова с един запомнящ се разказ за Непал.

Тя е от онези пътешественици, които умеят да виждат по-далеч от видимото. Има поне с две сетива повече от обичайното и от снимките и споделените и впечатления за широките друмища на света, за хората и различните култури, разбрах, че  тя носи в раницата си три неща. Малко багаж, едно голямо сърце и благоразположение. Затова помолих Жулиета Николова да ни разкаже за пътуването си до Непал. Тя се завърна от там няколко дни преди разрушителното земетресение тази година. Какво запомни, какво си взе от Непал и какво и направи най-силно впечатление, ще разберем от интервюто с нея, което ви предлагаме в две части.

- Мисля, че Непал значи „свещена планина”. Какво те отведе толкова далеч на Изток в тази свещена планина?

Ж.Н.: Случайността, любовта ми към пътешествията и любопитството да надникна в още едно кътче по земното кълбо, което от снимките винаги ми се е струвало малко странно, различно и примамливо.

- Какво беше усещането когато пристигна? За първи път ли пътуваш до страна от Далечния Изток?

Ж.Н.:  Не за първи път пътувам в тази посока. Усещанията, когато пристигнах, бяха нови за мен и много силни. Първото беше неописуем страх, когато самолетът ни се приземи и пое по пистата, тресейки се странично. Случваше ми се за първи път, не знаех какво се случва, при все че имам доста полети със самолет зад гърба си. Изпитах страх, който накара ръцете ми да стиснат здраво дръжките на седалката. Нямах видимост от прозорчето и като човек, който неведнъж е гледал „Разследване на самолетни катастрофи” по „Нешънъл джиографик”, се оставих на ума ми, който „обясняваше”, че най-вероятно се разбиваме по някаква злокобна причина. После всичко утихна и се успокои, а по-късно, навън разбрах, че в Катманду била най-късата самолетна писта и когато огромен самолет, като нашия, се приземи в началото ускорението предизвиква такъв ефект. Следващата почуда, която ме споходи, бе видът на аерогарата. В съзнанието ми изникна балонче, като онези в комиксите: Ха, та тя изглежда като гара Горна Оряховица! Една такава ниска и издължена от двете си страни постройка, на места фасадата й е покрита декоративно с теракота, имитираща тухли. Вътре, салонът за пристигащи и преминаващи процедурите туристи, бе препълнен с европейци, толкова много и толкова млади, че ми подейства малко объркващо. Всъщност къде съм?! – се запитах. И едва когато излязох от летището и се озовах на тротоара, усетих с всичките си сетива, че съм някъде, където пак живеят хора, но общата картина изглежда малко сива и в по-тъмни тонове от цвета на дрехите им. Въздухът е натежал неподвижно от горещина, която ме накара да се чувствам като в забавен каданс, в контраст със суетата и хаоса около мен – хора, сновящи в различни посоки и преминаващи в безпорядък коли.

- Как живеят хората там ? Доколко спокоен и „уреден” е животът им?

Ж.Н.: Не бих могла да обобщя, защото посетих тази страна за съвсем кратко време, но чувствата ми са противоречиви, ако трябва да бъда честна. Имаше моменти, в които изпитвах възторг, докато танцувах заедно с местните на един остров в езеро край град Покхара. Музиката, ритъмът на танца и непринудените движения сближаваха хората и сякаш във въздуха се носеше някаква споделена човешка любов и топлина. Само на метри от това място се проточваше дълга опашка от местни хора, които чакаха, за европееца нечовешки търпеливо, да дойде техният ред да извършат жертвоприношение в чест на техен бог. Там за това служат цветовете на растения. Погледите на тези хора като че ли се плъзваха по минувачите без да виждат. Очите гледаха смирено и малко тъжно, в очакване да измолят милост. Тук, на този остров, където танци и оброци „стояха” на разстояние една човешка крачка, зеленината на пейзажа от околността рязко контрастираше на многоцветието и ярките багри на женските одежди. Толкова наситени тонове, толкова различни и искрящи цветове, че във възприятието на човек настъпва лек смут. Това чувство ме спохождаше и на други места, например в столицата Катманду, когато разглеждахме исторически места с древни постройки. Градежите са от тъмно дърво, което рязко контрастира на светлото дневно или здрачно небе, на пъстрите женски одежди, на електриково розовия захарен памук, разнасян от деца - улични търговци, закачен на дървени пръти, на нанизите от ярко жълти или оранжеви цветове на растение, което в нашите паркове сме свикнали да виждаме единствено по зацветените килими или каменни саксийки. И в цялото това многообразие човек непрестанно се натъква на картини на бедността – толкова експресивни и изумяващи туриста, че поне аз на моменти имах усещането, че се намирам в триизмерно кино и само ако сваля от лицето си слънчевите очила, този покъртителен и тъжен филм, ще се „изпари”. В мен остана и едно друго странно усещане в контекста на логиката на развитите общества. Почти непрестанно виждах в очите на местните хладен и недружелюбен поглед, който ме изумяваше, защото си казвах на ум: та нали ние сме тук от интерес към тяхната култура, дошли сме с добри намерения, нали и от финансова гледна точка сме плюс за тяхната икономика. Защо тези хора така неприкрито показваха своята дистанцираност към туриста?! Може би човек трябва да поживее по-дълго там и да пребивава не като турист, за да намери отговор.

- До преди десетилетие Непал не е била светска държава. Доколко по твое мнение религията е повлияла на хората там?

Ж.Н.: Хората там са като всички по света – хранят се, работят, боледуват, женят се, създават деца, умират... Но правят всичко това в един по-бавен ритъм, толкова естествено за тях и понякога изнервящо за свикналия да бърза европеец, за прегладнелия турист... Да изчакваш около два часа вечерята си от спагети със сос бульон, в който е нарязан пестеливо малко зеленчук, при положение, че има в съседство само още една заета маса с трима душа, в първия момент действа обезсърчаващо, но в следващия осъзнаваш, че ти дава шанс да разгледаш всичко около теб в най-подробни детайли, а когато вечерята пристига в чиния, поддържана умело в ръката на тичащия сервитьор, който е така запъхтян от бързане, че не ти остава нищо друго освен да се усмихнеш и щастливо и да заровиш вилица в камарата от азиатска паста. За религията и вярата им не знам, това е много лично за всеки човек и се пречупва през всяко сърце под различен ъгъл. Да, посетихме двете емблематични места за поклонниците там. Зърнахме огромната ступа в Катманду и тя ни понаблюдава със своите изписани по уникален начин очи, докато я обикаляхме. Пътят за това беше достъпен само за вярващи, но по странно стечение на обстоятелствата и толкова набързо получено разрешение, забраната бе нарушена и като туристи се озовахме по стъпките на поклонници и вярващи. Отдалече белотата на ступата контрастира на многобройните разноцветни знаменца, които се простират от върха й навън, към шарените сгради, които опасват площада. Когато човек се качи горе, където е само за вярващи, вижда разпръснати царевични зърна, благодеяние за гълъбите и ситните стъпки на молещите се, които обикалят и извършват своите ритуали без дори знак за раздразнение от любопитните туристи, които на моменти превръщат пространството в място за фотосесии, докато се изредят всички налични в ръцете и раниците дигитални устройства.

Към част 2.