събота, 26 май 2018 г.

Непал - възторг от величието на една далечна земя (Част 2)

  • Непал - възторг от величието на една далечна земя (Част 2)

    Снимка: Жулиета Николова

  • Непал - възторг от величието на една далечна земя (Част 2)

    Снимка: Жулиета Николова

  • Непал - възторг от величието на една далечна земя (Част 2)

    Снимка: Жулиета Николова

- Когато пътувам, мога като наблюдател да видя какво правят хората по улиците. Как преминава денят на обикновените хора в Катманду?

Жулиета Николова: Денят „върви” мудно, дори на моменти сякаш картината застива като в някой фототапет от стена, редуват се сюжети на натоварен трафик и идилично спокойствие. Така е докато човек върви по търговска улица в туристическата зона, летните сандали щляпат по черния път между сувенирни магазини, ATM-стаички, чейндж бюра, ресторантчета. Потокът на движение е смесен – скутери, коли и хора се движат в безпорадък, лъкатушейки, притичвайки, на косъм да бъдеш сгазен от промушващ се скутер или колело. Трафикът в столицата на моменти е невъобразим. Това беше едно от първите ми преживявания след като напуснахме летището в посока за хотела ни. Още след първия завой се озовахме в задръстване, което ставаше все по неуправляемо и неразрешимо. Стари автобуси и камиони, коли и пикапи чакаха да бъдат пропуснати, като човек има усещането, че всеки там е с предимство и напира да продължи. И така от всички посоки до момента, в който няма излизане от „тапата”. Тя се доуплътнява от шмугващи се скутери от всички страни. Свикналия на ред и регулирано улично движение европеец изпада в няколко поредни състояния – недоумение, озадаченост, ужас, отегченост, униние и точно когато е загубил представа за време и място, излиза от транса, осъзнавайки, че микробусът му е потеглил отново, а задръстването е преодоляно по един необясним начин.

- Успя ли да надникнеш в Непалско училище?

Ж.Н.: Посетихме училище за сираци край „градът на мъртвите”. Това е една бедна постройка с няколко помещения, които служат за класни стаи. В тях децата са смесени от няколко класа. Липсват всичките удобства на цивилизацията. Стените са пропукани, излющени и издраскани. Голи стаи със стари чинове, на които седят деца и се взират тъжно и любопитно в посетителите. Няма ги шумът и глъчката, които познаваме от нашите училища. Липсват цветните кутийки за моливи, шарените тетрадки и раничките с картинки от популярни детски филмчета. Всичко е просто и семпло. А когато човек излезе на прашния път, вижда в далечината как се открояват силуетите на молитвените домове в града на мъртвите и струйките дим, издигащи се към небето от кладите, където се изгарят телата на мъртвите. Храмовете, където надникнахме, впечатляват с външния си облик – дърворезбата, която оформя пагодите и многобройните звънчета на ръба на покривите, които вятърът разлюлява и отнася нанякъде звука от тях.

- Кое ти направи най-силно впечатление?

Ж.Н.: Много неща впечатляват и всичко е въпрос на лично възприятие – облаците, увиснали живописно в здрачаващото се небе над старинните храмове, профучаващите по тесните улички скутери, които ако не си постоянно нащрек, ще те прегазят, самотните къщички, разпръснати по планинските склонове на път от столицата за Покхара, пустотата и безлюдността в един супермаркет в разгара на деня, неочакваната среща на тротоара в подножието на Хималаите с българин, избрал да работи там като инструктор по парапланеризъм, възможността да опиташ оризов чипс, разпръснат на огромно бяло платно пред входа на някой дворец, хората, насядали по каменните стъпала в подножието на храмовете, които наблюдават света пред тях с идването на вечерта...

- Какво е усещането да избегнеш по Божията воля гнева на природата?

Ж.Н.: Че този път ти се е разминало по Божията милост, с мисълта, че природата,когато се „разгневи”, оставя руини, прах и разплакани лица, а когато прояви своята бяла магия, изпълва сърцето с възторг от величието на изгревите в планината до степен на опиянение.

-Ще се върнеш ли някой ден?

Ж.Н.: Аз се връщам понякога мислено, преживявайки отново определени ситуации, вглеждайки се в определени неща. Когато човек посети едно място, той оставя частица от духа си там и отнася със себе си частица от него. Така човек заживява със спомените от срещи, съзерцание и добавя още един щрих в сърцето си, за да досътвори своята лична история.

Към част 1.